Новини от Елена

Нещата от живота: „Ако бях научила по-рано за хосписа в Елена, мама ще?е да е на крака”

Цветанка Папазова, вече пенсионирана учителка от Лясковец, срещнах в хосписа в Елена. Тя остана повече време при своята 78-годи?на майка, тъй като на другия ден отлита?е за Америка, на хиляди километри от най-близкия си човек. Предстое?е й неизбежно лечение в болница в Масачузетс, за което се налага?е да постъпи в определен ден и час. Тръгна си със заръка към управителката на хосписа Юлия Стоянова: „Оставям мама във ва?ите ръце. Дори и най-ло?ото да стане с нея, не я изпращайте другаде, доверие имам само на вас”.
?сторията на тази жена не е изключение от дне?ните нрави и закони на обществото ни. Тя сама предложи да я разкаже, за да знаят повече хора, изпаднали в подобна житейска ситуация, че в България в един малък град може да се намери оазисче и… надежда.
„Ако бях научила по-рано за хосписа в Елена, майка ще?е и днес да е на крака. Когато се разболя, цялото семейство бяхме в Америка. За зла участ аз получих втори инфаркт, почти фатален, и се наложи да бъда лекувана там. Погрижихме се жена да помага на мама вкъщи, но с всяка година нещата се усложняваха. Пристигнах си сама, за да я гледам, като се надявах, че ще се справя. За съжаление моето здраве се вло?и и се наложи да потърся помощта на хоспис, не искам да споменавам името на града. Обещанията бяха големи, но след 20-ия ден трябва?е да долетя отново от Америка, ако исках майка да продължи да живее, и то като разумен човек.
Там я оставих на крака, помага?е си с бастунчето. Един ден видяла отворена вън?ната врата и ре?ила, че може да си ходи вкъщи. Вместо да я успокоят, я вързали за леглото, държали я в това положение дни наред, докато не се сринала психически. После разбрах, че така постъпвали и с други пациенти, дори ги завързвали за инвалидните колички. Страх, жесток страх бе?е обсебил мама. Заради този страх дълго време не ми дава?е да излизам от стаята й. За нея всеки чужд човек бе?е заплаха. А моята майка винаги е била много контактна, с ?ирока ду?а, цял живот е работила в кравеферма, после в завод.
За хосписа в Елена научих случайно. Още с приемането ни извикаха лекар и психиатър, тъй като бяха сложили на мама диагноза ?изофрения, която специалистът тук отхвърли. След време тя се успокои и най-важното – допусна хората от хосписа до себе си, започна да приема и храна. Само след седмица има?е коренна промяна – мама ме помилва, а преди това не помръдва?е нито крак, нито ръка.
Тук е съвсем различно. В хосписа в Елена се работи 24 часа в денонощието от всички – управител, медицински сестри, санитари. Условията се доближават до тези в американските нърсихомове – всяка стая е като малко апартаментче – с две легла и сервизно помещение, с ?кафчета и телевизор, с перденца и пухени ?алтета. Навсякъде блести от чистота и не мири?е на урина. Впечатли ме отчетността в хосписа. Плаща се на 30-о число пропорционално на дните. На предното място ми взеха парите предварително, а когато прибрах майка преждевременно, не ми върнаха остатъка. Тук условията са далеч по-добри, а таксата е по-ниска – 20 лв. на ден. ?зненадах се, че местните хора плащат 60% от нея, останалите пари се поемат от общината.
Питате ме, дали следя здравната реформа в България. Да, следя я и не я разбирам. Много нерви и здрави връзки – това е здравната реформа у нас. Нищо не се е променило – измислят ти диагноза, за да платят по клинична пътека. Не знам кое в моята страна е добро, но знам как е в Щатите. Там пациентът се щади и има ли здравна осигуровка, се обгрижва. У нас на него се гледа не като на болен човек, а като на ходещо портмоне.
Нямам брат, нито сестра. Боли ме, че оставям мама сама, но съм спокойна за нея. Добри хора в Елена й помогнаха днес да ме изпрати с усмивка и това ми стига. Тя ще ме топли задълго в далечната чужда страна…”

Мария Симеонова

?зточник вестник Борба

RSS за коментарите

Публикувайте коментар.