Новини от Елена » Благовещение в единствения град в света, който отдава почит на Муза

Благовещение в единствения град в света, който отдава почит на Муза

На 25 март, деня на Свето Благовещение, в Елена се проведе поетична вечер, посветена на първата и най-голяма любов на Яворов. В приветлива и топла обстановка в голямата зала на Община Елена бяха пресъздадени моменти от живота на Мина Тодорова – нейните първи любовни трепети, стихотворението в проза „Силует“, публикувано в 1906 г., писмата ѝ с поета Яворов, спомени от най-добрата ѝ приятелка от девическата гимназия в София.

Гост на събитието, организирано от Община Елена и СОУ „Иван Момчилов“, бе поетесата Маргарита Петкова, която представи издадената наскоро стихосбирка, озаглавена „Болката отляво“. Стихосбирката, която съдържа едни от най-четените и обичани творби на авторката, предизвика голям интерес у присъстващите. Това е книга равносметка и отсява емблематичните ѝ творби (както и няколко нови), които бележат нейния път като жена и творец, разказва и житейските обстоятелства около тяхното създаване.

Представяме ви коментар на Маргарита Петкова за любовта на Мина и Яворов и за една среща в град Елена, изпълнена с поезия и спомени за „най-известната еленчанка“, публикуван в big5.bg.

Душата ми тъгува и мълчи

Да, това е цитат от стихотворението на Яворов „Благовещение”. Вчера в социалната мрежа всеки трети го публикуваше. Хем носи името на празника, хем за любов иде реч, хем поне половината й потребители знаят, че е посветено на Мина Тодорова, голямата любов на поета. Вчера това стихотворение имаше годишнина. Написано е точно преди 110 години. Написано е вечерта, след като Яворов отива на гости в семейството на своя приятел и съкръговец от „Мисъл” Петко Ю. Тодоров. и сеща прохладния лъх от ангелско крило в погледа на две хубави очи – очите на 16-годишната Мина. Така се случват тия работи, любовните – от пръв поглед. Така се ражда поезията с главна буква – от пръв поглед зачената. И двете са необясними.

Вчера бях гост на станалата традиция в родния град на Мина Тодорова – Елена, вечер, посветена на „най-известната еленчанка”. Това е май единствения град в света, който отдава почит на Муза. С главна буква я изписвам, ако да не е сред деветте митологични и всепризнати. Защото е наистина Муза, вдъхновителка, явила се точно на Благовещение пред отчаяния от съдбата 28-годишен Яворов, след харамийството му, след неудовлетворителната телеграфо-пощенска служба, когато той вече е споделил в свое писмо до близък, че ако не намери някаква нова религия, е загубен. И открива религията на любовта в очите и сърцето на този ангел, песен, сълза и дете. Така я нарича той. Мина е ученичка, Мина е малката сестричака на Петко и на Христо, синовете на чорбаджи Юрдан от Елена. Яворов, за Яворов знаете, не се ползва с добра репутация в еснафското общество този буен чирпанлия, не се вписва в представите за представителен ухажор, нежели съпруг. Но знаете и онова за сърцето, дето има свои закони – когото иска, него люби. Сърцето на Мина полита в дълбокия тъмен поглед на поета и поетовото сърце го пресреща и прегръща, скътва го в себе си, живеят си така тези две сърца, туптящи в общ ритъм (защото това е Любовта!), без да са давали други обети, освен пред самите себе си. Докато смъртта ги раздели. В най-буквалния смисъл. Защото Мина умира едва двайсетгодишна, покосена от невярната жълта гостенка. Много точно снощи вечерта, посветена ней, започна с есето „Щрихи от един неизживян живот”.

Седях и слушах, а двете хубави очи на девойката с лилава шапка и прибрани грижливо коси, сякаш се усмихваха снизходително от портрета, с ъгълчето на устните само. С една малко усмешлива гримаса. „Моят живот ли е неизживян?! Че колцина от вас, мили мои съграждани и гости, могат да се похвалят с толкова пълнокръвен живот, аз на двайсет години имах повече, отколкото всички вие тук, взети заедно! Ех…” Ех, рекох си на ум, ти, Мина, дето мина пътя на гения, дето дари поезията ни с неповторими строфи, излезли в унес под ръката му, ти, за която поетът бленуваше да бъдеш в бяло, с вейка от маслина и като ангел в бяло облекло, ти с музиката и лъчите в хубавите очи, криещи душата на дете, ти пред която поетовата душа единствено се моли, неговата религия и страст, въздушно нежна в нежна младост, ти която се усмихваш кротка пред застрашителна съдба, ти имаш най-изживеният живот, в сравнение с нас, които се страхуваме да се борим за любовта си, които се страхуваме от самата любов, защото препятствията пред нея ще ни струват усилия, данък обществено мнение, кариера или някакви морални лъженорми.

Сега се страхуваме, сега си пазим сърцата и не рискуваме да се опълчим срещу света, а преди повече от век ти си имала смелостта да прошепнеш първа „Обичам”, да свалиш от пръста си пръстена с опал и да се обвържеш завинаги с мъжа, с когото сте си станали съдба. Най-сериозно го казвам това. Не правя анализ на любовта между Мина и Яворов. Любов и анализи, Бога ми, разчепквали са я тази любов, охулвали са я и се е носела от уста на уста и от ухо на ухо, укоризнено е била обсъждана под сурдинка на светските вечеринки и частните матинета. Едни детски чисти очи са се изправили срещу целия свят, за да я защитят, за да я устояват, за да извоюват правото да обичат, преко този свят. Хайде направете го, де, сега, слезте от автомобила, затръшнете вратата на уютния бащин дом, минете през волята на семейството си, изкрещете в лицата на съседи, колеги и сеирджии, че обичате. Че обичате не някой чичко- паричко и някоя знойна реститутка, а Поет, когото това общество е загърбило и отхвърлило. Защото е мургав, с лоша репутация на несъобразяващ се с бонтона, беден и от провинцията. На всичкото отгоре – гениален. Това никога не се прощава от обществото. И преди един век, и сега, а вероятно и в бъдеще. Едни чисти детски очи могат да ви бъдат отправна точка и опора.

Мина Тодорова не отминава. Тя стои пред всеки от нас и чака да вдигнем взор към нейния. Тя е нашата блага вест, че можем да обичаме, напук на всичко, най-вече на себе си, на собствената си слабост, на собствените си предразсъдъци и страхове. Забранена любов ли? Не ме разсмивайте. Или е любов, или не е. А когато е – тогава душата тъгува с най-светлата тъга, тогава полъхът на ангелското крило е светъл попътен вятър, тогава чуваш шепота „Не бой се и ела” и тръгваш към бездната на края. Този край, който е пътят, истината и животът. Любовта. Благата вест, която Бог праща всекиму. Който я чул- чул я. Никога не е късно да отвориш сърцето си за нея. И си мисля, че полите на Витоша започват от Еленския балкан. Че никоя любов не трябва да бъде посичана по стар български обичай с дърварска секира. Душата ми тъгува и мълчи.

1 коментар »

  1. Др. Ернст Юде написа:,

    05.04.2016 at 13:47

    Чудесна Инициатива !!
    В момента се реставрира усилено голямата сграда на Тодорови, в която Бащата на МИНА е държал едно време, два Магазина с вход от главната улица !! Освен това, ще възтановим историята на това уважавано и значимо семейство, като търсим експонати и документации, както и снимков материял, за предвидената изложба на вторият етаж !! Моля за съдействие !!
    Благодаря предварително !!

RSS за коментарите

Публикувайте коментар.